Автор: Герган Ценов, писател и музикант, роден в България, но от 25

Автор: Герган Ценов, писател и музикант, роден в България, само че от 25 години живее в Съединени американски щати. През 2015 година основава в Ню Йорк собствен личен оркестър (Камерен отбор „ Ценов “), чиято съществена задача е осъществяването и популяризирането на българска класическа музика. В България има издадени четири книги с прозаичност, лирика и драма.

Имах нещастието и аз най-накрая да прочета по този начин наречената „ публикация “ на госпожа Теодора Димова за, озаглавена „ Капчица здрав разсъдък “. Кратката ми рецензия би била нещо от вида на: „ Господи елементарни ѝ, тя не знае що написа! “ Но един подобен колаборационистки памфлет заслужава доста съществено обществено бичуване, защото тук не става въпрос просто за човек, който е изцяло неосведомен с предмета на своята работа, а за десетки хиляди почтени жертви, чиято гибел се дължи точно на сходни аругантно-неинформирани трудове.

Първият и най-очевиден проблем на " публикацията " е, че тя не е публицистика, а е един недотам прилежно скърпен агитационен материал в поддръжка на Израел, който материал се прикрива зад исторически мемоари, покровителствено-морализаторски звук и подправена рекламация за „ уравновесена “ разумност. Този несъвършен памфлет разчита на банално-носталгични анекдоти за грамофонни плочи и магнетофонни ленти, на нелепи отклонения към историята на Втората международна война, че най-после и на закачливи мини-трактати за доматите, като цялата тази смехотворна галимация не е нищо друго с изключение на едно съзнателно и извънредно лукаво подслаждане на материала, с цел да се прикрие неговото изключително горчиво идеологическо наличие: обезчовечаването на палестинците, заличаването на към този момент съвършено документираните закононарушения на Израел и построяването на морална подчиненост, в която държавното принуждение на Израел над палестинския народ се оправдава, а палестинската опозиция – във всякаква една нейна форма – се показва само като тероризъм.

Но да караме поред:

Първата част на текста с нацисткото минало на BASF явно има една единствена цел и тя е да ни показа активистката Марлене Енгелхорн като морално опетнена от наследствена виновност, което, откъдето и да го погледнем, си е един непоносимо безсрамен ход. Паметта за Холокоста е употребена от госпожа Димова не с цел да разобличи антисемитизма, а с цел да оклевети една активистка, която се опълчва на политиката на Израел в Газа. Чрез внушението, че фамилната история на Енгелхорн я дисквалифицира от правото да подлага на критика Израел, авторката на процедура твърди, че потомците на исторически причинители би трябвало да мълчат, когато днешните жертви са палестинци. Подобна логичност е несъмнено неуместна – от една страна моралната отговорност не се предава генетично, само че пък от друга, е комфортно да се акцентира, когато би трябвало да се заглуши конкурент. Историческото отклоняване не цели да ни осведоми, а да морализира изборно. То прикрива надалеч по-важния факт, че доста следвоенни немски корпорации, в това число BASF, се интегрират безпроблемно в капиталистическата стопанска система на „ свободния свят “ и че Западът горещо ги прегръща, макар нацисткото им минало, както сега светът прегръща всички компании, които непосредствено се облагодетелстват от израелския геноцид в Газа. Тази неуместна последователност, която би могла да осветли днешните взаимоотношения сред Израел и Запада, вместо това се употребява като на ниска цена ad hominem против един обособен деятел.

Централната пропагандна басня в публикацията е познатата мантра, съгласно която помощта за Газа не доближава до цивилните, тъй като Хамас я „ краде “. Това се сервира без каквито и да е доказателства и без какъвто и да е подтекст, като напълно комфортно се пропуща съществуването на дългогодишна израелска обсада, която сама по себе си е нарушаване на интернационалното филантропично право, както и разрушаването на цивилната инфраструктура в Газа от израелската войска. Напълно е подценен обстоятелството, че Организация на обединените нации да вземем за пример неведнъж са докладвали за пагубните филантропични условия, породени директно от израелската военна политика.

Чрез повтарянето на клишето „ Хамас взема всичко “ текстът заобикаля да прегледа същинската рецензия на деятелите – че обстрелът и обсадата на Газа съставляват групово наказване. Вместо това авторката се пробва да ни пробута следващата мантра, съгласно която тези, които се пробват да доставят помощ, подкрепят тероризма, а страната, която постанова блокадата, е същинският бранител на филантропичните полезности.

Палестинците в този текст са показани просто като " неприятните ". Те са изцяло лишени от политическа или чисто човешка еднаквост – съпротивата им автоматизирано е „ тероризъм “, а страданието им е резултат само от тази по този начин необичайно нереална завист на тяхното управление, а не от структурното принуждение на окупацията. Резултатът е цялостното изваждане на Израел отвън рамките на моралния фокус.

Цитираните реплики на Хамас, вмъкнати без подтекст, служат единствено за потвърждаване на главната теза на авторката: палестинската въоръжена битка е ирационална, геноцидна и недостойна за интернационална взаимност. Читателят остава с подправеното усещане, че няма никакви законни палестински претенции, а единствено кръвожадни цели.

Разбира се, най-манипулативният реторически ход на публикацията е сравнението с Втората международна война. След като напомня „ безнадеждните “ първични години на войната, авторката се пробва да ни внуши, че днешните компликации са оскъдни на този декор. (20 000 убити деца? Е, можеше да е и по-лошо!) Това е подправено уеднаквяване, съпроводено с морална замяна – като слага враговете на Израел в ролята на тогавашните фашистки сили, текстът се пробва надали не да ни показа Израел като тогавашна Англия – последният бастион на цивилизацията против тоталитарното зло, в тази ситуация палестинците и техните поддръжници. Това е освен историческа неначетеност – това е морална перверзия. Да използваш моралния капитал на битката против нацизма, с цел да оправдаваш сегашна окупация и бомбардировки над цивилно население?

И най-после – този толкоз приветлив (всъщност извънредно садистичен) виц за доматите! Всъщност колкото и безопасен да наподобява, той действа като класическо пропагандно средство наречено тривиализиране, т.е. благодарение на видимо занимателен край – смешки за европейската хранителна политика – авторката се пробва да промени прочувствения звук и да отклони вниманието ни от филантропичната злополука в Газа. Страданието на над два милиона души под блокада се трансформира в непряк подробност, в политически декор за едно безгрижно „ доматено “ развлечение. Но тази " непостижима лекост " напълно не е почтена – тя е част от реторическата тактика за притъпяване на моралната съвестност на една невиждана филантропична злополука.

Текстът на госпожа Димова е грозна агитация не тъй като поддържа Израел, а тъй като го поддържа посредством деформиране, премълчаване и манипулиране. Подбира си изолирани и преднамерено показани исторически псевдоаргументи, с цел да оклевети критици; обезличава и дехуманизира палестинците; преповтаря от дълго време опровергани клишета и ни ги показва като факти; употребява Холокоста не за битка с антисемитизма, а с цел да делегитимира пропалестинските гласове; и най-сетне – приравнява рецензията към Израел с поддръжка за тероризма, като по този начин заглушава самия честен спор... който сякаш пази.

Моралният фалит на публикацията се състои в това, че тя се показва за глас на разсъдъка и историческата информираност, а в действителност служи като инструмент на идеологическа война. Като трансформира историята в бухалка, а хуманността в реторически капан, тя редуцира и двете до принадлежности за отбрана на едно грубо държавно принуждение.